Елица Петкова с документален поглед към изчезващото минало
Текст и снимки София филм фест
Село Пирин, любима локация на българското кино още от „Писмо до Америка“ на Иглика Трифонова, за втори път става герой във филм на Елица Петкова. След игралния „Жалейка“, младата режисьорка решава да заснеме и документален филм за жителите му. „Кмет, овчар, вдовица, змей“ ни среща с четирима местни жители, които по различен начин се справят с мъката от обезлюдяването на селото.
Питаме Елица Петкова как е решила да заснеме и документален филм за селото?
Всичко се случи така, че още през 2013-та, когато започнах да търся локацията за „Жалейка“, видях село Пирин. Някак автоматично усетих, че това е мястото, където искам да снимам историята, която да разкажа. По време на снимките прекарахме два месеца на място и живяхме с местните баби – тогава разбрах, че истинските истории на хората повече ме интересуват, а селото да бъде просто кулиса на един разказ, написан от мен. След завършването на „Жалейка“ се появи естествената нужда снимането да продължи, но не в тази предишна насока, а да се запечатат историите на истинските хора в него. И така започнахме. Снимките продължиха около три и половина години, защото искахме да запечатаме различните сезони, за да можем да проследним естествени събития в живота на хората, които портретираме.
Доколко се промени вашето отношение към филма, позицията на режисьор, когато се върнахте в Пирин да заснемете документален сюжет? Много малко хора са снимали документален филм точно за място, което вече е било локация на техен игрален проект.
Отношението се промени. Вече влизайки в дълбочина, опознавайки все повече хората и мястото, отговорността към тях също нараства, както и моята отговорност като автор – към самата тематика. Стана ми ясно, че при всяко следващо завръщане в това село, хора, които ни бяха приятели – на мен и на екипа – вече не бяха между живите. И това се случваше все по-често и по-често. В един момент ми стана ясно, че това място си отива. Няма приток на нови хора – младите не се завръщат, а старото поколение си заминава. Така усетих нужда да консервирам това, което все още е, защото е много ценно. Като традиция и култура село Пирин е уникално. Много се радвам, че все още в България съществуват такива места, но същевременно ме боли, че изчезват. Някак си ми се иска да знам, че те ще продължат съществуването си за столетия напред. С времето тази връзка се задълбочи. И нарасна отговорността и любовта към хората.
Прави впечатление, че в „Кмет, овчар, вдовица, змей“ се усеща минимална режисьорска намеса. Оставяте зрителя да се потопи в атмосферата на селото, без да му сочите къде да гледа.
Когато човек попадне на такова място, е добре да влезе в неговия ритъм, за да може да го представи. Там, където живея аз – в Берлин, и изобщо в по-големите градове, усещаме пренаситеност, динамичност, в негативен аспект може да бъде изразено като стрес. В село Пирин такава енергия липсва. Там времето като че ли е спряло. Всъщност то не е спряло – просто е много по-спокойно. Ритъмът на движение е много по-елегантен и спокоен. Начинът е да дадем шанс на спокойствието, което усещаме в себе си – да ни завладее и просто да се насладим на един начин на живот, който за мен е като някакъв загубен рай. Понеже тези хора наистина живеят съобразно с природата. Природосъобразното в нашия модерен живот се е превърнало в маркетингов похват за продажба на продукти, но реално градският човек не живее в истинския смисъл на думата. Той просто дава много пари за продукти с този етикет, а за селяните в Пирин това е естествен начин живеят на съществуване.
Забелязвала съм, че някои българи се срамуват от места в България, които все още не са изцяло модернизирани, както в големите градове. И съм чувала изказвания като „Ей, докога ще снимат села?“. Аз мисля, че трябва да е обратното, тези села – те изчезват! В тях намирам утеха и покой, зареждат ме с искрено възхищение. С тях трябва да се гордеeм и да сме щастливи, че все още не са изчезнали. И да се опитаме да ги съхраним – това е най-важното. И да ги опазим. Защото е страшно различно от всичко останало, което може да предложи мола или всички уеднаквени градове.
Във филма ви говорим за документалистика, контролът по начало не е много стабилен. Но избирате да го освободите и чрез монтажа, плавното разгръщане на сюжета, съзерцателните моменти…
Като автор имам нужда и от двата подхода. Защото в документалното кино ми се дава шанс да се потопя в един истински, реално съществуващ свят и да се превърна в част от него. То е като обогатяване на личността. Докато в игралното кино доминира възможността да сътвориш свят, който не съществува. То е празник на фантазията и на опита, който човек е натрупал. Но дори в документалистиката има и контрол. Инсценировката, дори в документалното кино, не изчезва напълно. Подходът обаче не е използване на скрита камера.