Либерта
Зоя Зеянова, снимки интернет
През 80-е, когато слушах “Либерта” на Ал Бано, без да зная текста, изпитвах почти физическа болка. Просто песен за свободата с великата италианска музика – още от Верди… Мислех, че не съм свободна. Но не, защото не мога да ходя на екскурзии с тълпите до Айфеловата кула, или “Уфици” във Флоренция – отдавна имам пари да го направя, но не отидох. И не само там.
Свободата не е да се придвижваш в държави и градове, някъде из географията. Какво? Да гледам как добре живеят другите хора ли? Техните къщи, замъци, построени с пот и кръв на мои чужди събратя на дедите ми някъде там… Бях във Флоренция, е нямаше как, след като се размотавах в Тоскана и с удоволтвие са разхождах в селата им сред лозята, пих виното им, ама срамота да не идеш във Фиренце.
Е, отидох. И като видях опашката от японци с фотоапарати и лели, които не знаят какво има вътре, с приятелката ми бързо се отправихме към най-близката пицария, където сервираха и чудна бира. Без мен с тълпата, за да мина вътре тичешком покрай Ботичели! От дете в албуми съм гледала “Пролетта” и не исках да изгубя своята невинност от възторга с досега от красотата, развалена от потни туристи край мен.
Точно там, в любимата ми Италия, разбрах за сетен път, че свободата не е физическо усещане, а е състояние на духа. Сега слушам с удоволствие “Либерта”- все още не научих текста, но зная, че съм свободна. Защото не власта, която и да е тя, ме оковава, а моето лично усещане за воля да бъда неподвластна на правила, които са тривиални, ми дава правото да се нарека – свободна. Различна. С една любима книга късно вечер у дома, когато затворя Фейсбука. Примерно “Майстора и Маргарита”, когато Воланд казва, че ръкописите не горят. Дори тези, които не ни е дадена честта да напишем. Но като вещицата Маргарита мога да летя и да казвам: “Свободна, свободна!”.
Край на амбициите и изгубените илюзии!
