“По-студено от тук”
Юлия Вълкова, снимки tba
пречистваща пиеса за добротата на границата между усмивката и смъртта
След безапелационния успех на пиесата “По-студено от тук” в пловдивския театър, Владимир Люцканов поставя пиесата и на софийска сцена. Изборът на театър е Българска армия, а на актьори – Стефка Янорова, Веселин Ранков, Гергана Данданова и Елена Нацариду. По изящен и разтърсващ начин авторката Лора Уейд разказва за непреодолимо препядствие в едно семейство. По изключително елегантен начин, през сълзи и усмивки, тя използва темата за физическата смърт като фон, на който показва смъртта в отношенията между хората.
Майката, бащата и двете им дъщери се налага да се изправят едни срещу други, за да открият усмивката и сълзата, прошката и утехата, благодарната прегръдка. И в крайна сметка да открият, че семейството е мост от ръце, който ще те преведе над бездната, опитваща се да те погълне. Един светъл и пречистващ през сълзи спектакъл за доброто в човека. Защото студ е всяка неказано обичам те, премълчаното, става студено, когато забравим, че топлина могат да дарят само най-близките.
Лора Уейд е от младото поколение британски драматурзи. Родена е 1977 в Бедфорд. Тя е само на 28 години, когато пиесата „По-студено от тук” й донася световна известност. С нея авторката сякаш иска да докаже, че за добрата, вълнуваща драматургия няма забранени теми. Студ и смърт тя противопоставя на любов и топлота по един изключително предизвикателен, но и изящно трогателен начин.
„По-студено от тук” е пиеса за пропуснатите важни неща в живота, след които идва усещането за студ. Това е трагикомедия, в която смеха и сълзите идват от парадоксалното отношение на героите към смъртта, на чийто фон измръзналите им човешки взаимоотношения оживяват.
Владимир Люцканов признава, че поставя пиесата просто защото я харесва. Хваща го за гърлото с това, че една смъртно болна жена е по-жива от мнозина от живите. Трагикомедия, черна комедия… Общо взето, смъртта може да бъде погледната и по смешен начин. Единственото сигурно нещо в тази пиеса е една болна жена, на която й остават шест месеца. Но тази болна жена е толкова витална, че успява чрез болестта си и чрез случващото се около нея, да събере едно доста разделено семейство. Проблемът му е, че не си говорят. Има една дъщеря, която се е изнесла и не мели с баща си. С майка си, да, но живее другаде и не се е виждала с нея месеци. В семейството има и друга дъщеря, която е вечно права в своето поведение, един доста дръпнат, саможив, неумел и несмел съпруг, който общо взето нищо не може да свърши през цялата пиеса. Около тях има една жена, която казва „Окей, имам шест месеца, в които аз трябва да измисля нещо, за да може тези хора да се съберат. За да може, когато аз си отида, те поне да си говорят“. И измисля куп неща и организация около своето погребение, чрез които те са задължени по някакъв начин да контактуват. Те не си стават най-близки, като семейство в сапунен сериал, но по някакъв начин започват да си говорят и да правят първи стъпки. Когато ни се случи подобно произшествие или някакъв катаклизъм в живота, си казваме „Ама аз съм пропуснал толкова неща. Защо не направих това? Защо не говорех с децата си?“. Или децата казват „Защо не говорех с родителите си?“. От тази гледна точка, това не е изненада, а една типична и често срещана ситуация, която ще съществува докато свят светува.
