Джони Пенков: Гротеските днес са в народното събрание
Юлия Вълкова, снимки интернет
Георги Иванов Пенков, повече извeстен като Джони Пенков, е роден на 27 ноември 1933 година в София. Син е на художнка Иван Пенков и брат на математика Боян Пенков. Бащата – художник, сценограф, живописец, приложник, е от Казанлък. Учи живопис и декоративни изкуства в София и Мюнхен. Завършва Академията при Дечко Узунов. Автор е на стъклописите в Съдебната палата, БНБ и Софийския университет. В дома му често се отбиват Илия Бешков, който обичал да седи на една дървена пейка в хола, направена по поръчка и досущ като тези в Съдебната палата, библиографът Никола Михов, проф. Александър Балабанов и още куп знакови личности.
Но Джони не става художник, а завършва радиотехника в тогавашното ВМЕИ „Ленин”. Специализира във Франция електроакустика. Започва работа като звукооператор. Изявява се като актьор[ в „Операция „Шменти капели”, където заедно с приятеля си Джеки Стоев са психиатри, в „Немирната птица любов” е Джони петела, в „Разводи, разводи” – член на съда. Взима участие и в лентите „Джеси Джеймс срещу Локум Шекеров” и „Рицар без броня”.
Навремето този весел и до днес човек се представяше като ст. н. с. к. т. н. инж. Джони Пенков. И наистина има титлите старши научен сътрудник, кандидат на науките. За него започва да се говори след появата в смешните филмчета „Фокус”, пускани по време на кинопрегледите преди повече от 50 години, които двамата с Радой Ралин измислят, а Милчо Левиев озвучава.
Днес Джони често се сеща за детството си и казва, че е било интересно, защото времето било трудно. „Имаше и война, а за децата това е велико преживяване. Но храна нямаше. Оттогава знам, че тя е нещо важно. Сега сме разглезени и се мръщим и на деликатеси. Тогава пък, ако баща ми като донесеше сланина, а бе професор, цялата къща се радвахме. С отиването напред изгубваме много радости, които ги има в по-бедния живот”, умозаключава Джони.
– Как стигнахте до радиотехниката?
– От малък съм радиолюбител. По време на войната руснаците имаха склад за радиочасти и успявахме да се докопаме до някои. Бяхме евакуирани в Панчарево. В техен гарнизон срещу шише на началник-склада – Сенката му казвахме, ни даваше разни джаджи, от които си сглобявахме малки приемници. И откъм 44-45-а досега не съм спрял. Първите класове учих в немско училище, после в панчаревското, след това до 3 клас – в „Тодор Минков” в София. После баща ми успя да ме запише във френски колеж – перфектно школо, щом накара и мен да уча. Завърших обаче българска гимназия. След това влязох в тогавашното ВМЕИ – меракът ми бе да следвам радиотехника.
– Колко изобретения имате?
– Шест ли, осем ли – вече не помня. В науката няма българи и чужденци – целият свят си общува. Пишеш в списания, ходиш на конгреси и така се обединява трудът на много хора в една област. В онези времена бяхме доста „запечатани” – за да изпратя една статия, трябваше да получа писмо от института, после тя отива в някакви служби, които следят за секретността и чак тогава заминава за съответното издание. Но аз успях да изпратя много, защото исках да имам контакти със световни специалисти. И друго – там да напишеш нещо все някой може да го използва на практика. След немския и френския, бързо научих и английски.
– Правите акустика и високоговорители и ги продавате най-вече в Източна Европа, а у нас проектирате апаратурата за всички нови киносалони и театри. Вярно ли е, че шведският крал има ваши говорители?
– Нашият институт бе към Комитета за култура и с занимавахме с цялата нужна му техника за театри, концертни зали, кина. От 80-а държавата ни осигуряваше 50 на сто от бюджета, другите идваха от договори. Докарвахме си пари. Работех заедно с един знаещ колега – Вълчев се казваше, брат на банкера Тодор Вълчев. С него изкопирахме два високоговорителя и те станаха много прилични. Дотогава никъде, дори и в радиото, не можеше да се чуе хубав звук. Започнаха да ги произвеждат в Благоевград. Тогава един шведски търговец започна да изкупува нашите озвучителни тела. Шведският крал много ги харесал и ги взел. Мисля, че и сега търгуваме на високо ниво. Всъщност всичко зависи от цената.
– Заради техническите ви увлечения сте имали неприятни ситуации с държавна сигурност. Сега чувствате ли се свободен?
– Бях на 17, още ученик. Обвиниха ме, че имам предавател. Тогава обаче и агентите се учеха на занаят и търсеха престъпления и там където нямаше. Има и друг момент – в тогавашната държава престъпният контингент не бе голям. Но занимават ли се само с него, другите ще се почувстват свободни, ще започнат да задават въпроси, може да се стигне до стачки, протести. Затова тайните служби не се занимават с престъпниците, а трябва да накарат честните да се страхуват. Тогава положението се овладява и се осъждат невинни – да се всява подчинение. Под моя апартамент живее Гого Съръиванов, син на индустриалец, който след войниклъка две години работи в урановите мини в Бухово. Последният ден го арестуват, предявяват му абсолютно несъстоятелни и фалшиви обвинения и му издават три смъртни присъди. Показа ми тези актове, на които може само да се смееш. Но присъдите му се обявяват на вечерна проверка във всички казарми и хората се смразяват и не смеят да мръднат. След 10 години го освободиха … Накажеш ли невинните, контролираш цялото население.
А дали се чувствам свободен – да, до голяма степен. Работя това, което обичам. Цял живот съм правил онова, което харесвам, и от време на време са ми плащали. Поправял съм стотици апарати, без пари, а от интерес, особено към новото. Така се учи. А не като днес – не за знания, а за диплома и пари.
– Навремето пък умотворенията ви се сочеха като ъндърграунд творчество. Безвъзвратно ли отминаха тези години?
– През 60-а един познат си купи магнетофон и то „Телефункен”, което за онова време беше рядкост. Не знам как го направих, но го свързах с телефона. И започнахме да се обаждаме на разни хора, да се майтапим с тях. И така „Телефонни разговори” се получи нещо интересно. Те характеризират епохата с отговорите на хората. От време на време задавах въпросите с просташки глас, към който имаше голямо уважение. Защото много от хората, които тормозеха българите, бяха много прости.
– Джеки едва ли не флиртува с това, че е циганин. Какви са готините ви случки с мургавелковци?
– Много са, а и имам доста приятели цигани. Към тях съществува едно някак готово, внушено отношение, което не е от собствен опит или познания. Основната причина е, че не живеем добре, но е хубаво да има едни, които са по-зле от нас. Така малко ни с вдига самочувствието – ние сме най-зле в Европа, но пък циганите ни са още по-зле. Подобна случка имах в Америка. Пътуваме с такси от летището да Ню Йорк. Шофьорът се оказа руски евреин от Одеса. От 10 години беше там, но си останал шофьор. Където видеше негър, го ругаеше. После попитах друг евреин – компютърен специалист, защо неговият сънародник има такова отношение към негрите. Отвърна ми, че щом 10 години онзи е шофьор, си остава на това ниво – на предпоследното, малко, но по-напред. Та и ние така.
– Вие сте човек емблема на смеха и забавата. Спомням си кинопрегледите с вашите умозаключителни репортажи. Много хора си купуваха билет за кино тъкмо заради тези прегледи. Разкажете за снимането им. Къде са гротеските днес?
– Т. нар. фокуси са два вида. Първите са от 65-а с Радой Ралин. Той направи документалната студия „Екран” за малки, 1-2-минутни филмчета, които влизаха в 10-минутния кинопреглед. Бяха интересни, защото бяха свободни и естествени на фона на наложената ни неестествена действителност и неестествен стил на изразяване – гласът зад кадър трябваше да е сериозен, тежък, защото не може, когато строим социализъм, вие да се хилите. Мен и един приятел ни арестуваха за смях в тролея. Държаха ни цял ден в участъка и накрая дежурният офицер каза: „Абе, момчета какво да ви правим? Вижте какво е написано за вас: „Още като се окачиха в тролея, се насмеяха.” Не можеше да се държиш свободно.
Прегледите бяха хубави, защото се оказаха единственият избор за някаква критика. В тях имаше много остри неща, валидни и днес. В началото бях само звукорежисьор, после Радой хареса гласа ми от „Телефонните разговори”. Във фокуса „Такъв случай няма” действието се развива в съда. Съдия е Калоянчев и пита: „Вие за какво сте тук?” Подсъдимият отвръща: „Уволниха ме.”. Оказва се не за закъснения, пиянство или женкарство. „Е, добре де, за какво тогава ви уволняват?”. „За некадърност”, отвръща човечецът, а Калоянчв побеснява: „Другарю, не заблуждавайте съда. Такъв случай в народна република няма.”
Що се отнася за гротеските днес, те са в народното събрание. За съжаление и днес продължаваме да живеем по сценарий.
– В началото на 90-те в радиоефира е предаването „Как ще ги стигнем американците” с Тодор Колев. Е, кога и как ще ги стигнем американците?
– С Тодор не можехме да повярваме, че на двама души могат да им сложат микрофони и на живо те да си говорят каквото си искат. Тогава това едва ли не преди дни бе немислимо – всичко, което предстоеше да бъде излъчено, бе написано, комисия преглеждаше текста и ако трябваше, се цензурираше. После се записваше.Събираше се отново комисия и се преглеждаше записът, одобряваха го и чак тогава се излъчваше. Всичко това вече бе отпаднало заради демократичните промени. Но има и друго – дума дупка не прави. Ние си говорехме, те си правиха парите.
А за въпроса – според мен не бива да стигаме американците. Не ми харесва техният начин на живот. Всяка трета дума е долар. Видях, че в една силна, богата страна отношенията между хората са по-лоши, отколкото в някое африканско племе.
– Преди години сте се запознали в щатите с един американец. Той ви попитал откъде сте и като чул, че сте от България, започнал да я превъзнася. Учуден, сте го попитали дали е идвал в нашата страна. А той отвърнал: „О, не – бомбардирах я.”. Това виц ли е?
– Това съвсем не е виц. В Атланта се случихме на Великден. С немска телевизия снимахме филм за града преди Олимпийските игри и с екипа отидохме на църква. Службата бе пищна, орган, хор. Малко преди края излязох отпред на паркинга. Тогава видях седнал на пейка човек, който си пийваше от шише в хартиена кесия. С един поглед се харесахме. Полюбопитства откъде съм. Когато малко срамежливо му казах, че съм от България, той възкликна: „О, много красива, живописна страна!”. Попитах го дали е идвал в страната и той без пауза отвърна: „Не, бомбардирах я.”. Оказа се бивш военен, излитал от базата в Италия, за да се бие с хитлеристите. Българските моряци пък сваляха техните „летящи крепости”, защитавайки страната си. Лошото е, че има войни. Баща ми, който е бил година в казармата и две на фронта, казваше: „Войната е театър за тези, които я наблюдават, ад за тези, които участват и рай за тези, които продават билетите.”
– Мъчно ви е, че хората не говорят за себе си, а политиканстват и се питат един друг: „Гледа ли вчера по телевизора…”. Това не е ли голяма манипулация?
– Телевизията не отчуждава хората, тя ги манипулира. На екрана не се отразява целият живот, а избрани моменти от него, и то по някакъв не много чист начин. Търси се жълтото, защото се гледа повече – убийства, грабежи, измами. Така се канализира мисленето на хората, което е много удобно за управляващите – да имаме унифицирано население. Програмата се гласи така, че да се гледа от много хора. Пипълметрията служи да се угоди на най-ниско образованите, на хората с най-ниска естетика, но така пък дадена телевизия ще има повече зрители. Затова песните в Евровизия са глупави, а реалитите – ужасяващи. Двеста милиона гледат Евровизия. Нима можеш да намериш толкова хора, които да разбират по-сложна музика?! Стигне ли се до търговия, изкуството загазва.
– Навремето играехме на улицата чак до тъмно. Сега децата са забили поглед единствено в екрана на монитора или таблета и до припадък се взират в него. Но от това съвсем не стават по-умни…
– Стават обаче по-пъргави и се оправят с всякакви машинки, получават техническа култура. Но който не е играл на улицата, няма детство. Днес от къщите излизат изкуствени хора. На улицата срещаш по-силни от теб и от малък се учиш да се защитаваш. Дъщеря ми стана австрийска гражданка и за да изпрати внучето на гости при приятелче, се обажда няколко дни по-рано на майка му. В градинките на Виена играят само сръбските и турските деца.
